БАЙ ГАНЬО В БАНЯТА

- Чакайте аз да ви разкажа мойта среща с бай Ганя – обади се Стойчо.
- Хайде, разказвай – извикахме всинца, защото знаем, че Стойчо умее да
разказва таквизи комедии.
- И това беше във Виена. Седя си една сутрин в кафенето, Мендля, поръчал съм
си чай и взех да прегледам нашите български вестници. Бях се вдълбочил в една
много интересна статия, в която се разправяше начинът, по който конституцията
може хепидже да се покътне, даже съвсем да се разглоби и пак да си бъде
непокътната… Чета си така, увлякъл съм се, по едно време като кресна над ухото
ми едно: „О-о-о! Добър ден!“ – и една потна ръка сграбчи десницата ми. Дигам си
очите: един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани
мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво
мислите?) в редингот, не закопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс,
с бяла (по нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с
ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много
тридесет години.
- Извинете, господине – казвам му аз със смирено учудване, – аз нямам
удоволствието да ви познавам.
- Какво? Не ме познавате ли, кайш? Ти нали си българин ?
- Българин съм.
- Е?
- Е?
- Е хайде, ставай да се разхождаме. Какво ще киснеш тука? Мен ме казват
Ганьо. Ставай!
Нямаше нужда да ми казва, че е Ганьо.
- Извинете, господин Ганьо, аз не съм свободен сега.
- Ами че какво стоиш в кафенето, като не си свободен?
Не счетох за нужно да му давам обяснения. Но той не показваше ни най-малко
желание да ме остави на мира и току ми изтърси:
- Ставай да ме водиш на баня. Де е тук банята?
О-хо! Да го водя на баня! Мен почнаха малко да ме взимат дяволите, ама се
сдържах, и не само че се сдържах, ами ме и досмеша. Види се, че бай Ганьо имаше
действителна нужда от баня: отдалечко дъхтеше на вкиснато. Нямаше какво да
правя. Съотечественик – трябва да му служа. Па помислих си, и аз ще се
възползувам от случая, ще взема един душ. Беше горещо. Тръгнахме и се упътихме
към една лятна къпалня с широк басейн. Из пътя,. като срещахме нещо
по-забележително, аз все считах за нужно да указвам и обяснявам на бай Ганя, но
забележих, че той неохотно ме слушаше и току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по
някое „А, тъй ли е?“- или „Знам аз“, с което, види се, искаше да ми се
препоръча, че не е прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем
неподходящ с това, което му обяснявах. Разказвам му например нещо за паметника
на Мария Терезия на площада между Музеите, а той ме дърпа за ръкава:
- Я виж, онази там, със синия фустан, а? Как ти се вижда? А бе я ми кажи,
как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а? -
Бай Ганьо допълва въпроса си с едно дяволско подмигване.
Пристигнахме в къпалнята. Сърцето ми се стягаше – то като че предчувствуваше
това, което ще стане. Вземаме си на касата билети. Бай Ганьо иска „ресто“ с
шаване на пръстите си, помъкнати в гишето. Касиерката му подава усмихнато
остатъка, бай Ганьо се впива в нея с маслени очи, поемва парите и с една
своеобразна кашлица си изказва чувствата. Тя прихва от смях, бай Ганьо,
възхитен, засуква си левия мустак и си заклатва главата:
- Че фромоза еш домнета. А бе, Стойчо, я попитай дали знае влашки. Щий
румунещи? – пита сам бай Ганьо.
В това време влиза друг посетител и ний се вмъкнахме в общата зала. Околчест
коридор. Наоколо стаички за събличане, прикрити със завески. В средата басейн,
отделен от коридора с ниска дървена решетка. В басейна се слиза по няколко малки
стълби. Заехме с бай Ганя две съседни стаички. Аз се съблякох набързо и влязох в
хладния басейн. Във водата чинно и мълчаливо разтягаха мускулите си и пухтяха
няколко немци. Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се
чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети; най-сетне отдръпна се
завесата и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе -
като държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една
не дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. „Отде знаеш,
че стените им са здрави, ще откъртят някоя дъска, иди, че се дави подир.“ Той се
огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си; той
мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и се обръща към мене:
- Ама простя работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па
казват, че ние сме били прости.
Като се убеди окончателно в простотията на немците, бай Ганьо сложи
нерешително кърпицата си с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са
пред очите, доде се изкъпе.
- Ти я чуй, момче – обърна се той към мене, – ти хем се къпи, хем
понаглеждай мускалите, па гледай и мен какво нещо ще изкалъпя. – И с тия думи
бай Ганьо дигна единия си крак и стъпи на оградата… – Ти само гледай…
Повдигна се, тури и другия крак, изправи се, прекръсти се и извика:
- Гледай… Яла, боже, помози… Хоп!… – И се хвърли във въздуха, изкриви
краката си на кравай и – бух! – сред басейна.
Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от
учудване немци: вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад
басейна, хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и
избистри, всякой от находящите се в банята можеше да види уморителните
жестикулации на бай Ганя под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете,
стъпи на дъното, изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от
водата – пуф! – и пръсна вода през увисналите си мустаки – пуф! – и изцеди
водата от косата и лицето си, отвори си очите, погледна ме и се засмя:
- Ха, ха, ха… а? Какво ще речеш?…
Аз не успях нищо да река, защото той се пусна хоризонтално над водата и
почна с ръце да пляска повърхността, почна да плава по „гемиджийски“: пляс! – с
ръката и ритне две текмета назад, пляс! – с другата ръка и още две текмета.
Целият басейн закипя. Като че бяхме под някой водопад. Вълни запляскаха към
краищата, вериги от капки бризнаха чак до насрещните стени.
- Туй се казва „по гемиджийски“ – извика през вълните тържествующият бай
Ганьо; – чакай сега да им покажем „вампор“ на кое викат.
И като се обърна по гърба си, той почна да нанася такива немилостиви удари с
нозете си по повърхността на разпенената вода, щото бризги летяха чак до тавана.
Той завъртя бързо ръце, за да изрази колелото на парахода: „Тупа-лупа,
тупа-лупа, фйюууу – и бай Ганьо изсвири с уста. Немците окаменяха на местата си.
Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошъл, не постъпил още в
лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание,
колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно
удивление на неговото изкуство и затова възлезе бързешката по стълбата, изправи
се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по
влакнатите гърди и извика победоносно:
- Булгар! Булга-ар! – и още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с
който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го,
видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само,
сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от
глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И
само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а!
Гиди, чифути с чифути!“
- А бе я попитай има ли сапун – казва ми бай Ганьо, след. като поизстина
малко патриотическият му възторг, – я виж нозете ми на какво ся заприличали…
И наистина, нозете му не представляваха най-подходящ модел за Аполона
Белведерски. Шарките на чорапите му бяха се отпечатали на кожата – и без това
нечиста и обрасла. Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем
накара и най разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което
може да ти представи самата действителност…
С тези думи свърши разказа си Стойчо.