БАЙ ГАНЬО В ДЕПУТАЦИЯТА

Е, не можеше ли сега без него, ама де-де! Не беше ли санким съвсем
достатъчно да свършат работата само официалните делегати, ами трябваше и бай
Ганьо да си въвира гагата. Мигар, ония, официалните, не бяха в състояние да
покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм. Ами че
такива характери като човека с окладистой русской бородой, или пък оня, който е
похож на французика очень бойко и плавно говорит по французски, или най-сетне
известный болгарский дипломат малко ли бяха? Даже ако питате, само последният им
стигаше на русите. Человекът, когото руската преса нарича болгарский дипломат, е
всъщност филибелийски сапунджия. Какво значи прогресивна нация! Когато
българските сапунджии минават в Русия за дипломати, представете си пък какво ще
стане да се яви пред Матушката един български хасъл дипломат, а? Колкото и да си
скромен, не можеш да не се гордееш! Наистина, справедливостта го изисква да
признаеш, че и французите малко позаприличват на нас: техният Феликс Фор от
кожарин стана президент на Републиката, па и римляните имат подобен случай:
Цинцината помните ли? Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се
например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че
първият българин, когото вий хванете и попитате: „Желаеш ли да станеш български
княз?“ – без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би
само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не
от платата му, а от хазната…
За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине
без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ ? Ама ще речете,
че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират
кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се
разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите
уста не глаголи народът български…
Но аз, непоправим оптимист, мисля си, че съдбата е преплела бай Ганя в
тази мисия само и само за да запази депутацията своя настоящи български
национален характер, защото, както щете, но окладистая русская борода, французик
дипломат – не звучат български. А че бай Ганьо е държал високо и с достолепие
знамето на българския патриотизъм, това ще види всякой ясно от следующото
интервю. (Няма защо да поменуваме, че първият господин, облечен във фрак, който
влезе в стаята на бай Ганя и пред когото бай Ганьо успя да излее своите братски
чувства, беше не кореспондент, а келнер от гостинницата. Малко недоразумение, но
какво да чиниш? Накипели в гърдите искрени чувства, замъглили се очите от
умилителни сълзи – твърде е естествено да стане грешка.)
Влиза кореспондент. Бай Ганьо беше ли си приготвил нарязан лук, не беше
ли – не зная, но мога положително да утвърдя, че очите му се просълзиха:
- О-о, здрасти, братушка, здрасти. Девет години, братушка, девет! Не е
ден, не са два, девет години – и заплака бай Ганьо.
Всеки би помислил твърде естествено, че братската среща след дълга печална
раздяла препълнува с нежни чувства гърдите на бай Ганя и избитъкът на тия
чувства се лее във вид на умилни сълзи; но какво беше учудването на
кореспондента, когато видя, че моментално лицето на събеседника му се проясни, и
чу от устата му следующите думи, изказани като че крадешком, с едно подмигване:
- Ама да знайш какъв венец сме яптърдисали, здраве му кажи – чиста
работа! Не тъй бакър, сребро – ами чисто злато. И знайш ли колко струва? Как ти
мислиш, братушка?… На мен да поднесат русите например, санким де, такъв венец,
и краката им ще цалувам – какво хортуваш, не е шега, злато! Хем чисто злато, не
така…
- Ами у вас там движение някакво македонско се начнало – отклонява
разговора кореспондентът. – Намирате ли, че това движение е своевременно?
- Движение ли? Какво движение?! – учудва се бай Ганьо, като че за пръв
път чува за таквоз нещо. – Я недей се кахъри! Никакво движение няма… Чапкънска
работа! Хайдучаги! Хич за въстание време ли е сега? И какво искат тия хаймани -
не мога да разбера. Твоя милост, знайш ли какво? Не зная дали знайш – има един
ферман от 1870 година за шестима владици в Македония – трима са дали, още трима
ще дадат, па ще си седнат всички на задника! Това им е зора!
- Ами Берлинския договор?
- А бе я ги запуши тез… За друго да си приказваме. Я ми кажи ти мене
Драгана Цанкова познаваш ли?
- Да, мисля, че доста добре го познавам.
- Е? – и бай Ганьо усили въпроса с едно двусмислено шаване на пръстите
си. – Как ти се види тоз чиляк?
- Мисля, че е един добър патриот.
Бай Ганьо се засмя неестествено и си заклати главата:
- Па-три-от ли? Е-хе-е, да го зна-еш каква ми е сто-ка! Че той помислил
ли е един ден за свойто отечество. Той гледа да настани само себе си и зетя си.
Такъв си е от малък, нали го зная. За патриоти ако питаш, ний сме хасъл
патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте – сто и петдесет рубли ми вържете
на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганьо… Че как ме хесапиш, твоя
милост! Туй не е Абисиния…
- Обядвали ли сте, господин Балкански?
- Защо питаш? Да не ме поканиш я на обед, я?… Аз приемам. Славяне не
сме ли?
Интервюто се прекъсна.
София, 1 юли 1895 год.